Някога когато бях съвсем мъничък, сред нас децата в основно училище Христо Смирненски нямаше сегрегация. Това бе тъй, защото навярно най-важното в игрите бе да си бърз и съобразителен, ако може и двете. Всъщност при нас нямаше и малцинства, затова и единственият циганин във випуска ни бе подтискан само от мизерията. За невъобразима нищета ми разказаха веднъж съученици, които му били на гости.
В часовете преди или след занятията в училище момчето играело особена игра. Основна роля в нея имало едно просто съоръжение в двора. То било изготвено от дървена касетка за плодове обърната с дъното нагоре, закрепена върху дъното плочка от настилката на тротоарите за тежест, къса пръчка която да държи единия край на касетката във въздуха и нож прикрепен така, че дългата му остра страна да се забива в земята, щом някой дръпне дългата връв завързана за пръчката. Играта се състояла в разхвърляне на трохи от хляб по двора, които правели малка пътечка стигаща под съоръжението и търпеливо чакане.
Не разбрах дали гълъбите и гугутките били вкусни. Вероятно е въпрос на глад.